Книжарница ПЕГАС вече 17 години предлага на своите клиенти набор от качествени и финансово достъпни за шуменския пазар продукти в сферата на канцеларските материали, художествени и хоби материали, всичко за ученика както за учебното му време така и извън него. Стремим се непрекъснато да увеличаваме асортимента на предлаганите продукти и услуги, да подобрим качеството на обслужване, с цел да задоволим специфичните изисквания на своите клиенти.
За безусловното зло на комунизма
09.Септември.2013 /Понеделник/ 13:58:35

Цочо Бояджиев, портал Култура 

Многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът – най-общо казано – се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата (или обаче повече или по-малко откровената апология) и усилието да разберем. Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко – и същевременно по-беззащитно и по-уязвимо за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е бездруго по-интелектуално и уравновесено – и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание, свидетелство за рана. Второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът.

Ние като че постоянно осцилираме между тези две крайности, само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни (защото това е човешко и защото сме човеци) и справедливи в оценката си (защото това е интелектуалното ни призвание) за същностен епизод от собственото ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнаваната охотно убеденост, че словото не е непременно истина, сиреч „откритост”, a-letheia, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.

При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да пред-поставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича „основна дума”, Grundwort, и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо, без съмнение „многоучено” говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината (Мат. 5:37): „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.”

Та тъкмо към това изначално „да, да; не, не” ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които – именно лукаво – могат да затруднят или дори направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скáлата „добро – зло”. Защото например лявото говорене за комунизма като „епизод от модернизационния процес” изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане „отделни грешки и извращения”. Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец (имам предвид действително конкретно лице) съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче „нормалността” – поне в рамките на интерпретаторския ключ „модерност” – на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно: защото ако предпоставката е „нормалност”, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е „нормално” и „естествено”, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина, освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която – така подозирам – не биха успокоили терминологичните седативи. Подобен (квази-неутрален) начин на говорене предполага, но и произвежда лакуни в паметта – в личната, но и в колективната памет. В бездната на забравата пропадат отсъстващата свобода, репресията, страхът, цензурата, контролираната мисъл и съвест, разобщеността на истината и словото, но също и иначе добре познатите ни социални проблеми: постоянен стоков дефицит, принудително заселване чрез механизма на жителството, изходните визи, задължителните манифестации, насилственото облагане.

Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало, ми се ще да тръгнем от простото „да, да”: Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло – нека изкажем поне този първи и като че най-очевиден аргумент – защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек: разума и свободата (и действената добродетел, ще ми се да добавя). Всичко останало – индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност – е производно и подлежи на тълкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода.

В един епизод от романа на Солженицин „В първия кръг” героят, обикновен човек с множество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното. Отговорът гласи: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не.” Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.

В основата на текста е изказване на кръглата маса: „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно” – 9 ноември 2011 г.

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).  Има четири издадени стихосбирки: Пясъчен хълм (1999) Пастир на думи (2000), Прозорец на Север (2002) и Сбогуване с предмети и други живи същества (2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.

Още

ЗАЩОТО СМЕ ИДИОТИ!
13.Септември.2013 /Петък/ 13:55:53
Обичам, когато някой от почти цифровизирания ми телевизор ми обяснява нещо като на идиот.

От една страна - неприятно е, че съм създал такова впечатление.

От друга - ласкателна е мисълта, че някой може да бъде и по-голям идиот от масовия зрител, за да му обяснява по идиотски начин идиотизмите, които върши.

Г-н Кутев, работещ като соцдепутат, наскоро съвсем простичко и ясно, като за идиоти, обясни на всички нещо, което всички си знаехме - защо парламентарната му група въпреки съпротивата си все пак била гласувала за назначаването на г-н Пеевски, та подлуди София и страната.

Човекът едно към едно си го рече - че всички в групата разбирали, че ако не били издигнати от съответната им партия, никой нямало да ги знае, още повече - да гласува за тях. Така че - партийната дисциплина преди всичко, зер, избори, живот и здраве, пак ще има, пак ще се дели баница... И заплахата, че ако не натиснат правилното копче, правителството ще падне, заедно с него - и парламентът ще иде по дяволите и ще трябва да се пишат нови листи, да се търсят нови лица и нови, по-послушни пръстчета, подейства, въпреки, че доста от депутатите след това обясняваха как се срамуват от постъпката си.

Момент - нали депутатската клетва беше, че във всичките си действия щели да се ръководят от интересите на народа?

Интересите на коя част от народа - на онази, която е гласувала за тях или онази, която ги е гудила в листите?

Кое все пак се оказва по-важно - интересите на народа или оцеляването във властта?

Все в тоя ред на мисли се сетих и за желязната партийна дисциплина в групата на ГЕРБ, които два месеца не стъпиха в залата, напук врагу. Въпреки, че някои виха жално, че не си получават заплатите и закусват с хляб и шарена сол. Но - стискаха зъби и нито един задник не бе положен в депутатското кресло - че след това ще има сто тояги на голо!

Което пък ме подсети за призива на лидера на "Атака" по някакъв повод - депутатите от партията му да били гласували по съвест. И те наистина гласуваха по съвест - четните - "за", нечетните - "против"...

Момент - щом днес гласуват по съвест, това значи ли, че вчера, спазвайки партийната повеля, са гласували безсъвестно?

В края на краищата - в Конституцията пише, че народните представители би трябвало да действат в съответствие със своята съвест и убеждения!

Освен, очевидно, когато Партията (с главна буква, като едно време) им нареди нещо друго. Майната им и на убежденията и на съвестта - това са предразсъдъци за простосмъртните, за плебса, който никога няма да се добере до висшата политика и функцията му е веднъж на четири години да гласува къде по съвест, къде - срещу някой лев!

Твърдят, че още преди четвърт век бил отпаднал живковият член Първи.

Може и така да е, ама желязно се спазва!

Защо?

Защото сме идиоти! Или поне - за такива ни мислят.


Румен БЕЛЧЕВ

Още

Национално невежество цари в деня за национален траур 5 септември
05.Септември.2013 /Четвъртък/ 10:06:15
Като не знаеш накъде си тръгнал, задължително ще стигнеш на грешното място, казва една африканска поговорка. Тя може да бъде „побългарена” с наш вариант: като не знаеш откъде си тръгнал (по нанадолнището), задължително ще стигнеш дъното.

Изпреварващо ще напомня ( също така пазената в тайна истина), че България посрещна неочаквания съветски подарък със свалянето на Тодор Живков не на върха на своето развитие ( както се опитват да внушават днес носталгиците), а на дъното на европейската класация по жизнен стандарт по основни показатели на глава от населението.

Глупавата хвалба на самия Живков, че сме построили цели две Българии по негово време, умножена от премиера Бойко Борисов по 50 в едно негово телевизионно интервю, е жалка илюстрация на отправната ни точка за сравнение с проспериращите народи, построили междувременно десетки Германии или стотици Южни Кореи, Японии и Сингапури…

Ако репортер с микрофон в ръка се опита да научи от минувачите в което и да било българско селище що за историческа дата е днес, ще претърпи пълен провал в мисията си. Само че това не само не се случва, но и практически няма как да стане, защото, уви, самите репортери и техните началници най-вероятно ще бъдат скъсани на същия изпит, ако случайно някой ги подложи на него.

Всички знаят, макар и все пак в днешно време с различна интерпретация, що е това 9 септември. Обаче малцина са осведомените за причината, довела до 9-ти, което не е никаква тайна, но е старателно избягвано „обстоятелство”.

Именно днес, на 5-ти септември, без никаква необходимост от такава мярка, Сталин скъсва през 1944-та дипломатическите отношения с България, която оказва съпротива на половин милионната Червена армия, застанала на Дунав в готовност да преследва германските войски в Югославия.Вместо да премине безметежно през българската територия, огромната армия на Сталин налага окупация, която продължава три години и променя хода на българската история завинаги.

Именно 5-ти септември предопределя 9-ти, празнуван повече от 4 десетилетия като национален празник в условията на еднопартийната диктатура, благодарна на окупаторите за поднесената й безконтролна власт. Срамно е, но това е тотално неизвестно на българите и днес защото е сред най-грижливо охраняваните истини по веригата на причинно-следствената връзка: верига, с която сме завързани в непрестанния възход към европейското дъно.

Обявяването на война на България от страна на СССР е не само неизвестно, но и направо се смята за „лъжа” от идеологически промитите български мозъци.

Не веднъж съм бил заговарян от възмутени сънародници, разярени от моето намерение да „бутам паметника” на съветската армия, както те интерпретират желанието ми той да бъде преместен на съхранение за поклонение от почитателите на съветската окупация. Безпогрешният начин да бъдат стъписани такива опоненти е моментът, в който ги питам дали знаят, че на 5 септември Сталин обявява война на България. „Неее, не е вярно”, пищят обикновено те, -”фашистка България е обявила война на СССР”.

Самият премиер Борисов заяви същото на международен форум в София ( по ирония на съдбата- посветен на кризата в Сирия) преди две години и никой от присъстващите десетки журналисти и политици от претъпканата зала в хотел „Шератон” не реагира поне с учудване на неговото комунистическо невежество.

Ако причината за мълчанието около значението на датата 5-ти септември беше срамът на изнасилените от гаврата на изнасилвача, щеше да е разбираемо. Само че случаят няма нищо общо с емоциите. Омертата не е случайна. Тя цели да предпази цялата конструкция на комунистическата пропаганда, която би се сринала, ако критична маса българи проумеят върху какви подвижни снегове е стъпила днешната ни действителност.

Ако българите прогледнат за факта, че СССР вероломно е нападнал независимата към 5-ти септември България ( нали така сега скърбят за независимата Сирия!), ще трябва да си зададт въпроса как така Сталин е поддържал дипломатически отношения със София до онзи момент. Това означава, че през цялата Втора световна война Сталин не третирал България като вражеска, а още по-малко и като фашистка държава.

Представяте ли си какво кощунствено „откритие” би било това за заразените с пропагандата, според която сме били освободени от СССР от каквото и да било!

Ето защо датата 5-те септември, която би трябвало да е повод за национален траур, практически отсъства от календара на историческите събития, отбелязвани като значими в България. И преди, и сега.

По-добра илюстрация за всемогъществото на мимикриращата вчерашна пропаганда с днешна дата, просто няма.

Още

Неприятната истина за еврофондовете
03.Септември.2013 /Вторник/ 11:11:27

Осем фирми са получили две трети от обществените поръчки в строителството от началото на годината; 2% от фирмите печелят 98% от всички обществени поръчки; над 70 на сто от обществените поръчки са манипулирани в полза на един конкретен кандидат.

Цитираните факти са съобщени от официални институции. Всяко едно от тези числа поотделно би било достатъчно за диагностициране на проблема: свръхконцентрирана и координирана от държавата шуробаджанащина, в която парите отиват при все по-малко на брой и все пò-наши хора. Огромната част от тези пари всъщност идва по оперативните програми на Европейския съюз и, колкото и странно да звучи на пръв поглед, те систематично задълбочават проблемите в българската икономика, вместо да ги разрешават.

Асфалт, бетон и други

Най-видими са инвестициите в инфраструктура. Не случайно предишното управление ги бе избрало за своя емблема. Председателят на парламентарната комисия по регионално развитие Димчо Михалевски от БСП съобщи, че през първата половина на годината само осем компании са спечелили значително над половината от договорираните 2,4 млрд.лв. за строителство. Други стотици фирми в сектора са се задоволили с останалото. Това бе директна атака към бившите управляващи от ГЕРБ, които напълно очаквано отвърнаха с припомняне на т.нар. скандал „Батко и братко“: по време на предишното социалистическо управление през 2008 г. шефът на пътния фонд сключи директно с брат си договори за 120 млн.лв. и това провокира Брюксел да спре временно плащанията към България.

Сега управляващите обещават промени в обществените поръчки, за да решат най-после този проблем. Конкретните мерки все още не са представени, с изключение на ангажимента поръчките за работни облекла, обувки и чаршафи да бъдат възлагани само на специализирани предприятия и кооперации на хора с увреждания. Проблемът обаче едва ли ще бъде решен с единични популистки жестове и без ясното назоваване на проблема: непрозрачно управление в интерес на тесни групи.

Стари новини

Съобщените от Михалевски данни са новина сами по себе си, но на практика не казват нищо ново за изкривената икономическа среда в България. Още преди година Сметната палата написа в свой официален документ, че между 70 и 85% от обществените поръчки на държавно и общинско равнище имат нарушения, които най-често са свързани с манипулиране на условията в полза на конкретен кандидат. Нищо не последва. Преди няколко месеца шефът на правителствения Център за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) Елеонора Николова съобщи, че по техни данни 2% от фирмите в страната печелят 98% от обществените поръчки. Отново нищо не последва.

На фона на този ясно диагностициран проблем, политиците предпочитат да спорят за опаковката, а не за съдържанието. Вицепремиерът Зинаида Златанова, която отговаря за еврофондовете в кабинета на Пламен Орешарски, влезе в открит сблъсък с Томислав Дончев, който пък управляваше усвояването на европейските пари в правителството на Бойко Борисов. Но не за начина на усвояване и за отражението на тези пари върху българската икономика, а за количества – колко били договорени, с колко били повече или с колко били по-малко. Този разговор обаче интересува единствено тези, които държат кранчето по силата на държавните си постове, както и собствениците на онези само 2% от фирмите, които отново очакват лъвския пай. За останалите е без значение дали малката група избрани фирми ще получат с няколко процента повече или по-малко.

Нито с тях, нито без тях

Това положение усилва останалите негативни фактори за развитието на българската икономика. Разпределянето на европейските пари на наши хора на практика премахва конкуренцията, прави излишни иновациите, спира предприемчивите. На този фон дойде логично новината, че когато Западна Европа ще излиза от рецесията, България ще се движи в обратната посока – към рецесията.

Парадоксът с еврофондовете е, че колкото помагат на властта да покварява бизнес средата, толкова са и жизнено необходими – правителството пресметна преди година, че без тях едва кретащият над нулата икономически растеж щеше да е преминал в отрицателни стойности. А намеците, че европейските данъкоплатци не са много щастливи от това, което се случва с техните пари в България, стават все по-недвусмислени. Посланиците на Германия и Франция бяха достатъчно ясни в общото си писмо, но еуфорията покрай подкрепата за протестите засенчи следното изречение: „Доброто управление на страната е в интерес на всички българи. Но също така е в интерес и на всички европейци: в качеството им на данъкоплатци (около 40% от отпуснатите на България европейски фондове идват от германските и френските данъкоплатци)”.

Предупреждението е ясно.

DW

Още

Свобода и четирите основни дефицита на политическата обществена система в България
14.Септември.2013 /Събота/ 08:35:11

1. Фасадна демокрация

2. Мафиотизирана власт

3. Олигархични зависимости на управлението й

4. Ниско ниво на медийна свобода

Това са основните дефицити на политическата и обществена система в България, задълбочили се болезнено по време на 100-дневното управление на тройната коалиция БСП-ДПС-Атака, според Асен Генов, Димо Господинов, Константин Павлов-Комитата и Христо Христев, върху които те обърнаха внимание в петък по време на срещата си с лидера на европейските социалисти в Европейския парламент Ханес Свобода.

Специално е била обсъдена и ролята на ксенофобската, антиевропейска и ултра-националистическа партия “Атака” и нейния лидер Волен Сидеров в продължаващата агония във връзка със съществуването и подкрепата на кабинета “Орешарски” в контекста на отношенията й с мандатоносителя в лицето на БСП.

Четиримата са изразили и изключителното си безпокойство заради реставрационната политика на БСП, свързана с назначения на хора със зависимости от Държавна сигурност, които откровено са служили на репресивния комунистически режим, както и на такива с отявлено криминално минало или действия срещу обществения интерес.

Те не са подминали в разговора и опасностите за гео-полтическата преориентация на България, произтичащи от настоящата политика на управляващите. Разбира се, не на последно място специална тема е била и свободата на словото, което бива все повече задушавано в прегръдката на медийния монопол у нас, както и атаките срещу водещи медии.

Четиримата протестиращи, които са на улиците от Ден 1 и са преки участници във всички знакови събития на Протеста, са споделили общата тревога от действията на полицията, която често надвишава правата си.

Тайните зависимости и големия неизвестен зад назначенията и формирането на кабинета "Орешарски", както и на знаковото такова, от което стартира всичко, а именно на Делян Пеевски, остават вечната нишка в подобни срещи. Въпросът не беше подминат и днес и не получи отговор от Ханес Свобода.

“Акцентирахме и върху това, че е недопустимо управляващите и МВР да фасилитират, организират и настройват подкрепящите кабинета срещу протестиращите срещу него. Запознахме г-н Свобода и с актуалните социологически изследвания за обществените нагласи”, каза Асен Генов, който е косвен виновник за срещата със своето отворено писмо отпреди време. В него той пита Ханес Свобода дали има данни за това, че платени НПО-та организират протестите, на което той отговори отрицателно.

Допълнителна информация за участвалите в срещата:

Асен Генов, блогър, съосновател на фондация "Четиринадесети януари", съавтор на "Бойкометър", един от създателите на събитието #ДАНСwithme и активен протестиращ от 14 юни 2013.

Константин Павлов, блогър, граждански активист, един от авторите на „Бойкометър“, активен участник в протестите от първия ден.

Христо Христев е преподавател по право на ЕС в Юридическия факултет на Софийския университет „Св.Климент Охридски“. Защитил е докторска степен в СУ и университета в Нанси. Активен участник в протестите от първия ден.

Димо Господинов, юрист. Активно протестиращ.

Още

Снимат ме без моето съгласие. Какви са правата ми?
24.Септември.2013 /Вторник/ 11:56:49

В ежедневието се случва да присъствам на снимки и клипове, за съществуването на които дори не предполагам. Умишлено или не, понякога дори поради незнание, авторите на подобни материали навлизат в личния ми свят, лишавайки ме от свободата сам да решавам къде, с кого и как да се снимам. Законовата уредба е доста пестелива, а съдебна практика почти липсва. Това провокира създаването на настоящата статия, която има за цел да ме подготви за бъдещи подобни ситуации, в които адекватно и свободно да отбранявам абсолютното си право на личен живот.

 

Конституционната забрана:

 

В чл. 32 от Конституцията на Република България, като част принципа за неприкосновеност на личния живот, е прогласена забраната  “Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи”. (В “предвидените от закона случаи” означава, че този текст няма да ме защити, когато за целите на наказателно преследване, аз бъда фотографиран от държавен орган. Също така, по време на спортни мероприятия законът предупреждава, че заснетото от охранителните камери по стадионите, ще бъде доказателство в съда срещу нарушителите на реда. Единственото условие е на видно място да бъде поставен знак, който уведомява за съществуването на видеотехника, като дори не е нужно да се съобщава нейното разположение).

 

Защитен съм тогава, когато фотографирането е станало без моето знание ИЛИ изрично съм му се противопоставил. След като зная, че съм обект на подобни действия, но не се противопоставя изрично (виждам, че ме снимат, но не реагирам), се предполага, че мълчаливо се примирявам с чуждото своеволие, а това би имало значение за съда при един бъдещ съдебен спор.

 

Кога е необходимо да поискат съгласието ми преди да ме снимат?

 

За да възникне авторско право за създателя на снимката, законът изисква преди това да бъде дадено съгласие за извършването й от лицето, което ще бъде снимано. Съгласието може да бъде дадено устно, когато става въпрос само фотографирането на снимка. Ако тя ще бъде публикувана, необходимо е писмено съгласие, с което да може да се докаже, че не са нарушени ничии интереси. Професионалните фотографи най-често взимат съгласието на своите “обекти” предварително с декларации-договори, а  различните интернет сайтове, винаги в “условията на ползване” ни предупреждават, че публикувайки свои собствени снимки, ние даваме съгласието си те да бъдат разглеждани от останалите потребители.

 

Важно! Съгласие е необходимо, ако на снимката/видеото се разпознава едно или повече лица. Достатъчно е човекът да може да се разпознае, независимо дали е заснето неговото лице, дреха или татуировка.

 

Кога могат да ме снимат без моето позволение?

 

Законът не изисква съгласието ми, когато:

  • изображението е било направено в хода на обществената дейност, която извършвам, заснет съм на публично или обществено място (например: на кафе пред парламента, народното събрание или президентството, изразявайки гражданска позиция);
  • изображението на лицето ми е само детайл в произведение, показващо събрание, шествие или пейзаж;
  • съм получил предварително възнаграждение за снимката/видеото.

 

Позволено е заснематето с редакционна цел – това е ползването на кадри за представяне пред обществото на събития, представляващи обществен, политически и социален интерес. На спортно или културно събитие също мога да бъда заснеман, ако съответният фоторепортер притежава необходимото разрешение да снима. Това разрешение се дава предварително от организатора на събитието или собственика на помещението и се нарича “акредитация”.

 

Как да се защитя, в случай че моя снимка е неправомерно публикувана в медиите или интернет?

 

Разпространението на снимка в печатно издание или интернет е обработване на лични данни по смисъла на Закон за защита на личните данни, ако от нея по безспорен начин може да бъдат разпознати едно или повече лица. Ако не съм дал съгласието си за публикуването на такава снимка и не са налице разгледаните по-горе условия, при които могат да ме снимат без позволението ми, е засегната неприкосновеността на личните ми данни и аз имам следните възможности:

  • да подам жалба до:

1. Комисията за защита на лични данни в едногодишен срок от узнаване на нарушението, но не по-късно от пет години от извършването му.

2. административен съд, като наред с това имам право да претендирам обезщетение, в случай че съм претърпял вреди.

  • Да подам иск срещу нарушителя, когато в резултат на неговите действия съм претърпял вреди.Имуществени вреди ще претърпя тогава, когато например в следствие на публикацията ме уволнят от работа или не сключа важна сделка. Ако последствията от публикуването засегнат личността и достойнството ми, физическото и емоционалното ми състояние, аз ще имам възможността да претендирам обезщетение за неимуществени вреди, което съдът определя по справедливостИ в двата случая вредите трябва да се докажат!

 

(*) Настоящата статия има за цел да очертае някои основни Ваши права, като няма претенции да бъде юридически съветник. Ако имате затруднения с упражняването на тези основни права или случаят е по-сложен – съветваме Ви да се консултирате с юридически експерт. (*)

Автор:

Христо Милчев Георгиев 

Още

Социалните медии, гражданските мобилизации
03.Септември.2013 /Вторник/ 11:20:16

Д-р Илия Вълков
ФЖМК

Проблемът, който анализира статията, са социалните мрежи като инструмент за стимулиране и създаване на граждански, протестни мобилизации. Вниманието е фокусирано към процесите във  „Фейсбук”. Гражданската мобилизация в социалните мрежи е форма на спонтанна самоорганизация, емоционална изява, мотивирана от постигането на конкретна цел. Потребителите са подвластни на изградения рефлекс – „споделяне и информиране”. Така „самозаразяването” се превръща в мобилизиращ  ефект, който може да излезе на улицата под формата на подписки, шествие, флаш моб, протести. Едновременно с това, тези мобилизации могат и да се превърнат в инструмент на конкретни политически или други “тесни” интереси.

Телевизорът, радиото и пресата са три важни комуникационни канали, без които големите промени през ХХ век биха били невъзможни. Радиото и визуалната сугестия на киното се превръщат в основни оръдия на тоталитарната, политическа и военна пропаганда, особено видима от 30-те години насетне. Телевизията поема щафетата на „големия разказвач” в средата на века и събира образите на Студената война, антивоенните и студентските движения, унгарските събития, Пражката революция. „Малкият екран” отразява и еуфорията, която с чукове в ръце събаря Берлинската стена през 1989 г.

В края на XX век едва ли някой е очаквал, че ще се появи нов инструмент за трансформации, който ще позволи на зрители, четящи и слушащи да се самоорганизират: без особени усилия, от разстояние, и дори да бъдат непознати един за друг. Близо половин век е бил нужен на радиото, за да достигне аудитория от 50 млн. души, на телевизията – 13 години, а на интернет – само 4 години.

Живеем в епохата на втората голяма технологична революция. Развитието на новите технологии галопира толкова бързо, че потребителите се задъхват в догонването. Появяват се нови категории социално разделение и изисквания за грамотност (компютърна и технологична). Тези, които не успяват да се адаптират влизат в групата на аутсайдерите. Новите медии изграждат нов тип отношения – хоризонтални, виртуални, мрежови, интерактивни. Разстоянието се измерва с нова единица – „един клик”, времето се определя от скоростта за сваляне на информация.

Появата на интерактивния интернет (Web 2.0) в първите години на XXI век, мобилните технологии, новите платформи за споделяне, обобщени с понятието „социални медии” – блогове, социални мрежи (Facebook, MySpase, LinkedIn, You tube), подкастове, уикита, изграждат нова комуникационна среда, относително свободна от регулации, институционални норми и цензура.

Проблемът, който анализира този текст, са социалните мрежи като инструмент за стимулиране и създаване на граждански мобилизации. Вниманието е фокусирано към процесите във  „Фейсбук”. Социалните мрежи са платформи, които концентрират онлайн профили на физически лица (преобладаващо мнозинство), институции, бизнес или неправителствени организации. Потребителите, свързвайки се един с друг и общувайки помежду си (разменяйки  информация, снимки, линкове), изграждат мрежа, образуват общо информационно пространство.

Интернет-потребителите създават виртуални общности. Социологът Стоян Михайлов определя общностите като „съвкупност от хора, обединение от някакъв признак”. В мрежата се развиват междуличностни връзки, споделят се интереси и потребности. Обменът на информация, дискусиите и извеждането на теми, важни за потребителите на социалните мрежи, създават алтернативна публична среда. Тя от своя страна отразява проблемни възли, социално напрежение, мобилизира гражданска енергия в подписки, протести… съпротива срещу властта,  политическото и икономическо статукво.

Гражданската мобилизация в социалните мрежи е форма на спонтанна самоорганизация, емоционална изява, мотивирана към постигане на конкретна цел. Потребителите са склонни да се самозаразяват с информация, проблеми, оценки, възмущение и възхита. Те са подвластни на изградения рефлекс – „споделяне и информиране”, превърнал се в потребност в онлайн пространството. Така „самозаразяването” се превръща в мобилизиращ ефект, който може да излезе на улицата под формата на подписки, шествие, флаш моб, протести.

В началото на XXI век социалните мрежи дават заявка, че се превръщат в лаборатория за обществено мнение и индикатор за повишено социално напрежение. Многобройни примери показват, че с развитието на социалните медии в България расте и броят на протестите и гражданските акции на различни общности: еколози (Натура 2000, „Иракли” (2007), „Витоша” (2012) и „Дюните” (2013); националисти (протестите пред парламента от 14 януари 2009 г., Катуница, (2010), Луков марш); интернет-активисти (протестите срещу възможността МВР безконтролно да следи в интернет (2010); майки (протестите им срещу орязването на майчински (2010 – 2012);обезправени (протестите на родители на загинали по пътя деца (2011 – 2012 г.); гневни на бедността и политическата класа (януари – февруари 2013 г.). Една хипотеза с развитие: новите технологии стимулират развитието на гражданското общество.

Социалните мрежи  алтернативна публична среда

Социалните мрежи са алтернативна публична среда, която се конкурира с дневния ред на традиционните медии и политиката. През 1972 г. Максуел МакКоумз и Доналд Шоу извеждат известната теория за Публичния дневен ред, като издигат хипотезата, че медиите определят най-важните въпроси на деня – за какво да мисли широката аудитория.

Изграждането на Публичния дневен ред е гъвкаво съчетаване на различни институционални и неформални форми на социално взаимодействие, посочва Тодор Петев. Това е самоорганизация на общността в търсене на публично съгласие за това какво е най-важното от актуалните въпроси на деня. Концепцията е социален инструмент за: адаптиране на промените; контрол на трансформациите; генериране на доверие (като обществен капитал); координирана социална ориентация. Тодор Петев обобщава, че информационното опосредяване е решаващо за възникващия консенсус.

Изследването на МакКоумз и Шоу (1972) показва, че медиите не оказват директно влияние върху мнението на публиките, защото те (публиките – бел. авт., Ил. В.) проявяват селектиран избор, като 1) участват в различни общности, 2) възприемат селективно информацията от медиите и 3) запомнят определени нюанси от нейното съдържание.

Еверет Роджърс и Джеймс Диъринг извеждат три отделни варианта на дневен ред, които се допълват и влияят един с друг – Дневен ред на медиите, Публичен дневен ред (широката общественост) и Политически дневен ред. Тодор Петев добавя и още – дневните редове на обществени организации и движения, които са израз на гражданското общество. Именно социалните мрежи са платформата, където дневните редове на обществените организации и движения се разгръщат и намират своя проява.

Съвременната социална среда се оформя чрез взаимните влияния на дневните редове. Медийният дневен ред има тенденция да променя публичния дневен ред. А публичният дневен ред, от своя страна, оформя рамките на политическия дневен ред.

Взаимодействието между медии, правителство, институции и граждански движения извежда важните актуални теми за обществото. Това е процес на изграждане на публичния дневен ред (Agenda building), който е противоположен на формирането на дневен ред и преосмисля триъгълника събития-медии-публики. Изграждането на публичен дневен ред е осъзнавана възможност на активните граждани и гражданските движения да променят публичния дневен ред, като създават събития, и така да формират свой клъстър от значими теми. Институционализацията на тези събития в традиционните медии ги превръща в обществено значими. Това е активисткият прочит във формирането на желан дневен ред, който отразява темите и проблемите на различни граждански групи.

Agenda building е и форма на конструиране на реалности, посочва Минка Златева. Когато публичните комуникатори формулират посланията на своите организации или стават инициатори на събития, те влизат в ролята на комуникатори, а журналистите са техни реципиенти.

Социалните мрежи генерират дискусии, мнения, гледни точки, които се вземат предвид както от традиционните медии, така и от страна на политици. Американският президент Барак Обама печели два поредни мандата (2008 г. и 2012 г.) чрез силните си кампании за набиране на средства и електорална подкрепа в социалните мрежи. В България мнозина политици (Бойко Борисов, Сергей Станишев, Кристалина Георгиева, Иван Костов, Мартин Димитров) имат профили във „Фейсбук” и в „Туитър”, макар и голяма част от тях да имат екипи, които ги поддържат. В деня, в който е назначен служебният премиер Марин Райков, се появи и негов профил.

„Социалните мрежи са инструмент за увеличаване на прозрачността и взаимодействието между политици и граждани”, казва през 2010 г. говорителят на „Фейсбук” Андрю Нойес. Потребителите използват социалните мрежи не само за развлечение, но и дебатират по политически въпроси. И политици, и медии се съобразяват с политическата активност, нагласи и оценки на потребителите.

Снимка на върховете Маруун Белс в планината Елк, Колорадо (САЩ), използвана в новогодишната реч на президента Росен Плевнелиев, провокира в първите дни на 2013 г. вълна от недоволство в социалните мрежи. Темата е отразена впоследствие от традиционните медии.

Подобен сюжет се развива в края на април 2013 г. с рекламен клип на България, в който се оказва, че от картата на страната в него липсват районите на Петрич и Сандански. Целта на видеото е да представи България като бизнес дестинация. Клипът струва 4 млн. лв., излъчва се по CNBC и Bloomberg в Европа и Азия, и по CNN (САЩ). След острата реакция в социалните мрежи и впоследствие разгласяването на проблема в традиционните медии, клипът е променен.

Чрез социалните мрежи гражданите легитимират обществено значими проблеми, които не успяват да генерират публичност или са умишлено заглушени от традиционните медии. Традиционните медии са важен играч на политическата сцена. Отношенията между медии и политика са обобщени в термина „медиатизирана политика”. Гергана Куцева обяснява понятието, като посочва, че политиците държат сметка за логиката на медиите и напасват поведението и решенията си с тях (медиите –  бел. авт., Ил. В.).

В България се наблюдава както намеса на политиката в медийното съдържание, така и намеса на медиите в определянето на  политическия дневен ред. През 2010 г. премиерът Бойко Борисов изпраща писмо до собствениците и главните редактори на медии, от които иска публично да отговорят дали им е оказван натиск върху новинарското и редакционно съдържание. В отговор Венелина Гочева, главен редактор на в. „24 часа”, изразява задоволството си, че първата страница на вестника оказва влияние върху политиците.

Тези противоречиви отношения между власт и медии се посрещат остро от страна на активните граждани. През 2010 г. движението срещу готвените промени в закона за генномодифицираните организми и либерализацията на пазара на ГМО-продукти организира митинг пред сградата на Българската национална телевизия (БНТ) заради начина на отразяване на кампанията им. Две години след това протестиращите на Орлов мост заради промените в Закона за горите пишат гневни писма до ръководството на обществената телевизия (БНТ) отново за начина на отразяване на кампанията им. През лятото на 2012 г. се надига масово недоволство сред последователите на движението срещу друга национална телевизия – bTV. Медията е обвинена в пристрастие и защита на корпоративни интереси.

Недоволството срещу анклава „власт – медии” стимулира създаването на активистки медии, които набират популярност в социалните мрежи. Автори в тези медии са организатори и участници в протести и граждански кампании в различни сфери на обществения живот – енергетика (шистов газ), екология (Закон за горите), съдебна власт (уволнението на съдия Мирослава Тодорова и конфликтът й с вътрешния министър Цветан Цветанов; изборът на Висш съдебен съвет и нов главен прокурор). Събития случили се в периода 2010 – 2012 г.

Активистки медии като „Землянка – радиото в дълбочина”, сайтът „Отворен парламент”, Politika.net, „Не!Новините” (сайт, който иронизира медийната, политическата, социалната и културна среда в България) използват платформата на социалната мрежа като агрегат за набиране на аудитория. „Фейсбук” е общественият локал, който се е превърнал в място за съпротива на активните граждани. Там се коментира, споделят се новини, събития, идеи… координират се протести и бойкот срещу институции и власт.

Медийното смълчаване и колаборацията на редакции с политически щабове пораждат остро недоволство, което се изразява в изграждане на паралелна публична среда в социалните мрежи. Тя генерира свой дневен ред от проблеми, надежди и вълнения.

Новата мобилност

Новите технологии и приложенията на „социалния интернет” (Web 2.0.) променят инструментите за комуникация в обществото. По данни на Националния статистически институт за 2012 г. 50.9% от българските домакинства имат достъп до интернет. През април 2013 г. проучване на агенция Pragmatica в България регистрира, че над 64% от потребителите на мобилни устройства притежават смартфони (телефони сравними с джобен компютър). Близо 70 на сто от потребителите на смартфони ги използват за сърфиране в интернет, като почти половината влизат редовно и в социалната мрежа „Фейсбук”. Проучването изгражда профила на българския потребител: той е на възраст между 18 и 34 години; живее в столицата и в големите градове (над 90% от потребителите); средният доход на домакинството му е над 1000 лв. месечно.

Достъпът на всеки отделен потребител до новини и информация по всяко време, от всяка точка; възможността сам да определя какво и кога да чете; да споделя – всичко това изгражда нова форма на комуникация, наречена от Мануел Кастелс (2009) “mass self-communication”. По този начин ролята на гражданина все повече се увеличава, а мобилизациите изграждат характера на съвременната градска култура. Традиционните медии търсят обратна връзка (feedback), политиците инициират референдуми, рекламните послания се адресират директно до всеки един потребител, бизнес организациите развиват концепцията на „корпоративен гражданин”.

Разбиването на медийното окрупняване от интернет и новите технологии стимулира и обратни процеси. Още през 1997 г. Мануел Кастелс пише, че хората се съпротивляват на процесите на индивидуализация и социална атомизация, като се обединяват в общностни организации. С течение на времето се поражда чувство за принадлежност и се изгражда общностна идентичност. За да се случи това обаче е нужна социална мобилизация. „С други думи, хората трябва да се ангажират в градски движения (не съвсем революционни), чрез които се откриват и защитават общи интереси, споделя се животът и може да се създаде нов смисъл”, посочва Кастелс.

Новите градски мобилизации се случват естествено, без усилия, подбудени от колективната спонтанност на младежи и недоволни от политическата и социална система. През 2012 г. горите и „Орлов мост” се превръщат в символи на протеста. Блокират се възлови кръстовища, пеят се революционни песни, които препращат към хайдутските години на Българското възраждане. Протестиращите на „Орлов мост” завършват своите площадни демонстрации с „Хубава си моя горо” (Любен Каравелов), песен, която се превръща в градски марш на „новия смисъл”. Поводът за протестите през 2012 г. са промени в Закона за горите, които облагодетелстват корпоративни интереси във Витоша и Пирин. В своето начало шествията са с екологична насоченост, но впоследствие акцентът им става политически с искането за „промяна на системата”. Ядрото на протестната вълна срещу промените в Закона за горите организира и демонстрациите срещу опита за застрояване на морските дюни край Иракли (януари 2013 г.).

Новите мобилни технологии и достъп до интернет и социалните мрежи по всяко време и от всяка точка на градската среда позволява координирането на протестите да бъде с висока ефективност. В България флаш мобът е често срещан инструмент за протест. Това е улично представление на „внезапната тълпа“ (прев. от англ. „flash mob”). На 8 февруари 2012 г. потребители на „Фейсбук” си разменят следното съобщение:

РАЗПРОСТРАНЯВАЙ ТАЙНО: Флаш моб – приеха скандалните промени в закона за горите. Днес 18:15 ч правим опашка от ПИБ (клона откъм Ялта) до Парламента, ще блокираме жълтите павета в 18:30. За сгряване – „кой не скача е от ГЕРБ”, „Витоша”, „Долу Цеко от Алеко”.

На 12 юли 2012 г. по време на публичния скандал между бившия председател на Съюза на съдиите Мирослава Тодорова и тогавашния вътрешен министър Цветан Цветанов журналисти, граждани и магистрати организират чрез „Фейсбук” протест в защита на съдийката.

Честните съдии призовават: ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ НАШИЯ ПРОТЕСТ – ДА ОТЛОЖИМ РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ВСИЧКИ СЪДЕБНИ ДЕЛА УТРЕ, НА 13.07.2012Г., И ВСИЧКИ, КОИТО ИМАТ ВЪЗМОЖНОСТ, ДА СЕ СЪБЕРЕМ В 10.00 ч. ПРЕД СГРАДАТА НА ВСС!

Социалните мрежи  радикална публична сфера

Социалните мрежи са нова радикална публична сфера, в която се формират политически ангажирани общности и гласоподаватели. Едновременно с това там се наблюдава и псевдоактивност, отдушник на натрупано социално напрежение, което не води до реални резултати. Мнозина потребители подкрепят различни каузи чрез бутона за „харесване”, без обаче да участват в протести или други активности, свързани с постигане на промяна.

Създаването на групи в социалните мрежи, в които се обсъждат колективни теми и проблеми, възможността всеки да се включи в дискусиите, се превръща в стимул за привличане на „колебаещи се”. Страхът от социална изолация, да бъдеш обвинен от другите в безучастност, отчасти може да намали броя на гражданите, които предпочитат да наблюдават процесите.

Мнозина вярват, че исканията на групата (общността) могат да постигнати без активното им участие в протести, например. Социалният феномен, наречен от Манкур Ослън „проблемът на свободния ездач” (1965), обяснява малобройното присъствие на активисти по време на различни протести, които иначе имат подкрепата на хиляди в социалните мрежи. Честа практика е няколко майки с колички да протестират пред местната община, а сериозно мнозинство потребители на „Фейсбук” да споделят солидарно исканията им за по-високи майчински.

Тези тенденции на „пасивната активност” в социалните мрежи се изразява в „кликването” и споделянето на линкове, виртуално участие в каузи. Феноменът е наречен от Мика Уйт „кликтивизъм” (click – щраквам, и activism – активизъм).

От друга страна, политическата и социалната активност във „Фейсбук” имат своите офлайн измерения на улицата и на площада. Чрез социалната мрежа се организират множество протестни граждански мобилизации: протестите от 14 януари 2009 г., кампаниите срещу ГМО (2010), шистовия газ (2011), АСТА (2012), високите цени на горивата (2011), блокирането на Орлов мост заради промените в закона за горите (2012), протестите заради високите сметки за ток, които принуждават правителството на Бойко Борисов да подаде оставка (2013).

В социалната мрежа протичат процеси на координация и организация на протестна мобилизация. Гражданските активисти създават специални събития под формата на протести, улични театрални представления на недоволството, за да привлекат медийното внимание и да влязат в медийния дневен ред. Медиите институционализират социално значими проблеми. Така те оказват влияние върху общественото мнение, което формира социални очаквания на гражданите към действията на политици и институции.

Социалните мрежи, граждански мобилизации

Гражданската мобилизация включва в себе си разбирането за това защо едни социални групи вземат решение да участват политически (чрез гласуване в избори, участие в подписки или протести), а други не. Това разбиране преминава през: 1) анализ на процеса на натрупване на социално напрежение; 2) извеждане на възможните фактори, които формират мотивация за участие в гражданска мобилизация за разрешаване на определен проблем. Такива фактори могат да бъдат: усещане за системни лишения, бедност, безработица, ограничен достъп до здравни услуги, засилващо се недоверие в политическата система и институциите, подценяване на проблеми, свързани с околната среда и системно нарушаване на правилата (нормите и законите) в полза на ограничена група от хора.

Тези фактори оказват влияние върху социалната чувствителност, която е важен мобилизиращ фактор. Социалната чувствителност e променливо състояние на нагласи и социални очаквания на социални групи и общности, което оказва влияние върху желанието им за социална промяна.

От 2007 г. в България се наблюдават граждански мобилизации в няколко основни сфери: екологичната, националистическата, свободата в интернет. След 2009 г. ареалите на гражданските мобилизации се разширяват.

Задълбочаването на икономическата криза мотивира образуването на граждански мобилизации с искане за разрешаване на социални проблеми (безработица, ниски доходи, натрапчиво усещане за безизходица). Първите мобилизации в този период са организирани от СИЛА през 2011 г. Постъпателното увеличаване на цената на бензина и дизела се превръща в мотивиращ фактор за организиране и участие в протести и блокиране на възлови кръстовища през лятото на същата година. Координацията на протестите се осъществява в социалните мрежи и в специализирания форум за автомобили OFFRoad (http://www.offroad-bulgaria.com/).

Институционалният натиск на Европейската комисия за реформи в областта на съдебната система провокира мобилизация срещу непрозрачния избор на членове на Висшия съдебен съвет и нов главен прокурор в края на 2012 г.

Наближаването на изборите през 2013 г. за парламент и политизирането на протестите мотивира широк кръг от социални групи. Невъзможността на институциите да изпълнят социалните очаквания на гражданите провокира в началото на 2013 г. безпрецедентни протестни шествия, в които се включват стотици хиляди. Самозапалването се превръща в символ на отчаянието. Ескалацията на напрежението е в края на февруари 2013 г., когато в центъра на София протестиращи влизат в сблъсъци с полицията. Гласът на улицата принуждава управляващото правителство на Бойко Борисов да подаде оставка.

Мобилизацията на гражданските протести се случва основно в социалната мрежа „Фейсбук”. Платформата е лесно достъпна, разполага с инструменти за споделяне (писане) и качване на снимки. Създаването на групи, лични страници и групи за чат улесняват организирането и координирането на цели, стратегии, тактики на протеста.

На 12 май 2012 г. в една от групите във „Фейсбук”, създадени за координиране на акции срещу добива на шистов газ, неформалният лидер на активисти Ангел Славчев публикува следното съобщение:

„С групи по фейсбук и индивидуални срещи нищо няма да стане, трябва да се направи първата крачка. Идеален пример е Испания… на площадите си направиха ” министерства” , медии и прочие … решенията се взимаха на площадите….. ще върнем малко нещата в миналото към хипитата, но това е начин да се обединим…. според мен нищо не губим…. постоянен протест с ясни и точни правила.. но трябва да ги напишем…. най – вече да се разграничаваме от партии”.

Мобилизацията се разгръща чрез разнообразни активности и инструменти в социалната мрежа. Първата стъпка е създаване на група, с ясно разпознаваемо име. Често се използват словосъчетанията „Не на…” или „Аз съм против…” Избира се малък, оперативен кръг от администратори (част от протестното организационно ядро, лидерите на протеста). Те контролират информацията, санкционират провокатори. След това се изпращат покани за присъединяване. Първият етап е в създаването на общност от 100-200 членове. Важно е да се публикува често информация по темата или проблема, провокирали създаването на групата (ключова роля на администраторите, когато членовете на групата не са активни). Това развива организационния живот и разширява кръга от членове.

При извънредни събития спонтанната организираност на потребителите в социалните мрежи създава групи от близо 50 хиляди членове. Такива групи се наблюдават по време на събитията в пловдивското село Катуница през есента на 2011 г.  „Ние казваме Не на АСТА” има над 20 хил. членове през май 2013 г., независимо че проблемът с търговското споразумение е разрешен година по-рано. През май 2013 г. в групата „Ние сме против българския Чернобил – добива на шистов газ” участват над 54 хил. потребители на „Фейсбук”.

Същите тези групи се използват за организиране на протести и след разрешаването на конкретния проблем, който е мотивирал включването на потребители в тези общности в социалните мрежи. „Окупирай България” (създадена около протестите в САЩ през септември 2011 г.), „Ние сме против българския Чернобил – добива на шистов газ” (създадена в края на 2010 г.),  „Сила-Обединение” (2011 г.), „Орлов мост” (2012 г.) са примери за групи, които са създадени по конкретен казус, но впоследствие променят фокуса си и се използват за координиране на протестни акции по други социални проблеми. Например, шествията срещу високите сметки за ток от началото на 2013 г. или протестите срещу кабинета „Орешарски” в края на май 2013 г.

Спонтанна самоорганизация като стихийна (емоционална) изява на социални групи и общности, които са мотивирани към действие в определена посока и постигане на конкретна цел, е често срещан социален феномен в социалната мрежа. Спонтанната самоорганизация се наблюдава при разрешаване социално значими проблеми, като например участието на природозащитници в гасенето на пожари (лятото на 2012 г.) или други форми на доброволчество.

Социалните мрежи нямат особена роля в политическата мобилизация на гражданските движения, защото те са само средство. Те са по-скоро платформа за споделяне и търсене на съмишленици – търсене на колективни, общи теми и проблеми за дискусия.

Чувството за общност и колективна идентичност са важна характеристика на гражданските мобилизации. В социалната мрежа общността и колективната идентичност са вградени в приятелския кръг или групата чрез взаимно доверие, използване на общи жаргони, думи-кодове, места-символи като Орлов мост – „Там където спасихме Странджа през 2007 г. и Витоша през 2012 г.”, посочват организаторите на протеста за „спасяване на Пирин” на 10 май 2013 г.

Наблюдават се ритуали на съзаклятието, които се изразяват в създаване колективния образ на противника. Противникът е сплотяващ фактор за участниците в гражданската мобилизация. Образът му се проектира чрез лозунги, протестни възгласи: „Долу  Цеко от Алеко! ”, „Долу Бойко!”, „Трайчо, Нона, ще ходите в затвора! ”…

Професионални активисти, фасада и подмяна

Сред гражданските мобилизации в социалната мрежа се наблюдава и подмяната на каузи, които се превръщат във фасада на задкулисни интереси. Фасадните организации са проява на инициативни, граждански и друг вид комитети или обединения, неправителствени организации, които се възползват от граждански нагласи за промяна. В социалните мрежи подобни фасадни организации се разгръщат с пълна сила като трансформират различни социални проблеми в политически активи.

От 2007 г. насам значителна част от гражданските мобилизации в социалните мрежи се развиват в условията на политически избори. Пример за това са протестите срещу застрояването на плажовете на Иракли (2006 г. – 2007 г.) избори за европейски парламент (май 2007 г.) и местна власт (октомври 2007 г.); гражданската мобилизация на СИЛА срещу високите цени на горивата (лятото на 2011 г.) и сблъсъците в Катуница (септември 2011 г.) избори за президент и местна власт (октомври 2011 г.); началото на мобилизацията срещу добива на шистов газ започва през есента на 2011 г. Промяната на властовото статукво може да се приеме за усилващ фактор за развитие на граждански мобилизации. От тази гледна точка не бива да се подценяват политическите интереси, които могат да подменят автентичността на целите и идеите, които са провокирали гражданската мобилизация.

Политическите амбиции на неформалните лидери на гражданската мобилизация срещу високите цени на горивата през 2011 г. създава разнобой между тях, който се изразява в „окупиране” на групи в социалната мрежа Фейсбук. През есента на 2011 г. страниците в интернет на „СИЛА” са превзети от отцепници, които отказват да покажат истинската си самоличност и ограничават достъпа до групите, контролирани от тях в социалните мрежи. Говорят от името на всички участници в протестите, твърдят, че нямат лидери и не искат да имат, защото „всички са равни”. Подкрепяни са от други анонимни потребители на социалната мрежа „Фейсбук”, които държат гражданските марки на протеста „Occupy” и „Anonymous”.

Едновременно с това социалната мрежа се превръща в инкубатор на професионални активисти. Достъпът до традиционните медии е ограничен за много активни граждани. Затова пък интернет и социалната мрежа позволяват на всеки с позиция да изрази своето мнение, да привлече привърженици и последователи. Така по време на протестите срещу бедността и високите цени на тока в началото на 2013 г. Янаки Ганчев влиза в конфликт с други „лица на протеста” заради опита да присвои организацията на различни граждански мобилизации. В края на февруари, след като правителството на Бойко Борисов подава оставка заради натиска на уличните протести, в страницата на „Съпротива” (страницата има над 30 хил. последователи) се появява следното съобщение: „Лицето Янаки Ганчев не е представител на протестиращите, нито „координатор на Anonymous”. Всеки анон може да го потвърди.  Споделете този статус, за да се знае”.

При друг случай активисти, които се налагат като неформални лидери, се възползват от авторитета пред участниците в различни граждански мобилизации и се включват в политиката. Така Ангел Славчев, организатор на протестите срещу добива на шистов газ, Янко Петров и Дончо Дудев (организатори на протестите на СИЛА срещу високите цени на горивата), Янаки Ганчев, който твърди, че е организирал протестите срещу търговското споразумение АСТА в началото на 2012 г. – участват в предсрочните избори за парламент през май 2013 г. Подобен пример са и Борислав Сандов и Тома Белев, екоактивисти и лидери на протестите на Орлов мост през лятото на 2012 г., които впоследствие водят листи на партия „Зелените” по време на предсрочните избори. В този смисъл гражданските мобилизации извеждат професионални активисти и се превръщат в трамплин за политическа кариера.

Не бива да се отрича и важната роля на традиционните медии при „произвеждането” на говорители и „лица на протестите”. Традиционните медии институционализират и дори в известен смисъл овластяват отделни активисти в уличните протести, като им дават право да говорят от името на всички, да извеждат и формулират искания и проблеми за разрешаване.  

Заключение

От платформа за забавление до организационен щаб на протестни граждански групи, в началото на XXI век социалните мрежи се превръщат в обществен феномен със собствен вътрешен живот и дневен ред. Смелостта да бъдат наречени „лаборатория за обществено мнение”, „кардиограма на обществени нагласи” за вкусове, навици, социални очаквания, настроения за социална промяна -всичко това демонстрира разнообразие от подходи, анализи и интерпретации на процесите в социалните мрежи.

При различните граждански мобилизации от последните години в социалните мрежи се наблюдава феноменът на „самозаразяването”, при

Още

Стената още си стои
05.Септември.2013 /Четвъртък/ 10:09:27
Трябва да е било в средата на 80-те, когато един приятел “внесе” в квартала “Пинк Флойд”. “Стената” бързо се превърна в любимата ни касетка, а по-късно напълно завладя учениците от подготвителния клас в Английската гимназия. Научихме наизуст всички текстове от албума, пишехме ги по чинове и по стени. От уста на уста разменяхме факти за групата, верни или неверни, кой какво образование имал, какво му се е случило и т.н. – нещо като устна Уикипедия. Знаехме защо Роджър Уотърс проявяват специален интерес към Втората световна война, но антивоенният му плам остана по-скоро неразбираем за нас. Предпочетохме да се заразим от бунтарството му.
Виждахме, че в живота около нас нещо не е наред, макар и в началото да не бяхме наясно точно какво. Трябваше да учим повече от някои други, защото те получаваха бонус върху оценките си заради “работнически произход”. Трябваше да внимаваме кой е в компанията, защото подозирахме кой ни издава на училищното ръководство. Трябваше да се крием от възпитателя, когато слушахме най-новите рок парчета от шоуто на Ани Арнолд по “Свободна Европа”. Трябваше да сме “прилично подстригани”. Това за нас беше Стената и ние я събаряхме всеки ден с дребни хитрини, които преживявахме като големи победи. Например пускахме по-дълги коси, които прикривахме с фиби, когато минавахме проверката на входа на училището. Е, номерът не минаваше всеки път.
“Оставка”-та и Стената
Може и да преувеличавам заслугите на четиримата музиканти, но техните текстове бетонираха вярата ни, че ние сме правите, а не другите. Че свободата и достойнството са по-важни от конюнктурното добруване. Ако слушаш “Пинк Флойд”, значи не приемаш системата – това беше знак. Детинско, ама така се получи. Вероятно по същото време други момчета, в друга среда са се радвали на новата касетка на Хисарския поп и разгърдения плакат на Лепа Брена, донесен от съседа-тираджия.
Днес пак сме разделени. От едната страна на Стената хората вярват, че свободата, достойнството и справедливостта са най-важни. Че човек изразява позицията си, защото вярва в нея. Вярват, че управлението трябва да служи на хората, а не обратното. Роджър Уотърс така ни учеше. От другата страна на Стената хората се чудят как така някой ще прави нещо, без някой друг да му е платил за това. Не вярват, че изобщо нещо по света е възможно да се случи без дълбока конспирация зад него. Не вярват, че свободата, достойнството и справедливостта са по-важни от няколко стотинки подаяние.
Намеса във вътрешните работи?
Фенове на Уотърс има както сред противниците на правителството, така и сред привържениците му. Не е необходимо да споделяш всяка негова политическа позиция, за да го харесваш. Крайно левите му на моменти изказвания, силната ангажираност на страната на палестинците в близкоизточния конфликт, острите му думи по адрес на световни политически лидери звучат спорно за мнозина. Безспорно е, че всичко това е мнение на един свободен човек, който е издигнал в култ достойнството и справедливостта. Точно неговите свобода и бунтарство опияняват толкова много хора по света.
Затова въпросът дали Роджър Уотърс ще подкрепи протестиращите трети месец българи беше риторичен. Единственото неизвестно беше как – избра да го направи с напдис “Оставка” върху Стената на националния стадион. Част от коментарите после: “Намеса във вътрешните работи”, “Платена акция”, “Чужд сценарий”. Вълната от нискочели реакции освети огромната стена, която разделя обществото. Роджър Уотърс платен?
Още по-неуместни бяха опитите Уотърс да бъде изкаран като объркан човек, който хем бил ляв, хем поискал оставката на ляво правителство. Хем се поклонил на гроба на британския майор Франк Томпсън, който бил на страната на комунистите, хем после искал оставката на наследниците на комунистите.
Всеки почитател на Роджър Уотърс, който се е чувствал объркан от жестовете на музиканта, може би е време да си спомни кога и как се е влюбил в “Пинк Флойд”. Защото Уотърс все още е там – при свободата, достойнството и справедливостта. А ние все още имаме Стена за събаряне.
DW
Снимка: Илиян Ружин

Още